Българското „не“ е в интерес на Македония

15 декември 2012

Анализ на Мирослав Ризински пред вестник "Политика"

Решението на правителството на България да каже „не“ на започването на преговори за присъединяване на Македония към ЕС е също толкова историческо, колкото и това, с което на 15 януари 1992 г. именно България стана първата държава, която призна независимостта на Македония. Колкото и парадоксално да звучи, двете решения не само не си противоречат, но и се допълват взаимно и са в интерес на самата Македония.

Как обаче се стигна до българското „не“ в контекста на последователната политика на България по отношение на Македония? Признаването през 1992 г. беше мотивирано от необходимостта да се неутрализира вътрешнополитическото напрежение, което пък се подхранваше от очакванията за интервенция от страна на югоармията. То освен това създаде международно-правна пречка пред евентуалния агресор, предупреждавайки го за възможни регионални усложнения извън югославската рамка, и така се превърна в силен превантивен фактор срещу възможното въвличане на Македония в пространството на силовото налагане на сръбския вариант за съхраняване на югофедерацията.

България взе решение да признае Македония в съответствие със собствените си национални интереси. Много важно е да се припомни, че признаването беше безусловно, въпреки че създадената през последните десетилетия македонска нация е за сметка именно на българския народ и история. Както е известно, македонската нация се формира като реализация и еволюция на сръбската политическа идеология от края на 19 в., подкрепена с решение на Комунистическия интернационал в Москва от 1934 г. и осъществена след 1944 г. на територията на Вардарска Македония, включена в състава на Югославия като част от новата федерация. Македонистичната доктрина беше наложена във Вардарска Македония със специфичните методи и средства за тоталитарната комунистическа държава: терор и репресии над смятащите се българи, пренапис-ване на историята чрез средствата на образованието и в медиите, фалшифициране на документи, артефакти и исторически паметници.

Когато България призна Македония, тя смяташе, че в процеса на демократизацията страната ще успее да осъзнае и възстанови насилствено прекъснатия си по време на комунистическото управление исторически континуитет и така реално да осмисли бъдещето си и отношенията си със съседите. Уви, през всички тези вече 20 години официално Скопие постоянно дава да се разбере, че склонността към възпроизвеждане и модифициране на македонските митове е по-силна от готовността за изправяне пред реалността.

Тази политика достигна своя пик по време на вече шестгодишното управление на премиера Никола Груевски. Посредством скъпи медийни манипулации, както и чрез проекта „Скопие 2014“, властите се опитват да „осъзнаят“ македонските граждани за античния им произход и пряката им връзка с Александър Македонски, с което засилват и дават нов живот на югославския македонизъм. Тази митологизирана представа ражда политики към съседите, проектирани изначално в интерес на Белград от времето на бивша Югославия. Или казано с други думи, чрез провокации към съседите и непрекъснато повдигане на въпроса за правата на „македонците“ в съседните държави, Македония се държи под контрол и в орбитата на Белград. Очевидно Груевски иска да наложи на съседите точно тази митологизирана представа за Македония, която при евентуалното влизане в ЕС да получи и международно признание.

В името на тази политика властите в Македония прибягват до грубо фалшифициране на българската история, строят в Скопие паметници на видни личности от българската история, включително и на българския цар Самуил, като ги представят за македонци, показват в Европа, вкл. и в Брюксел български средновековни ръкописи, окачествявайки ги като македонски, и т.н. Пак с оглед на пропагандата правителството в Скопие подпомогна финансово снимането на филма „Трето полувреме“ с обяснението, че той е от „висок национален интерес“. А в него българите за пореден път са представени като зверове-окупатори и се използват старите югославски клишета за „фашистка България“, „български фашистки окупатор“ и подобни.

Скопие така и не престана с грубия натиск и тормоз върху гражданите на Македония, които откровено заявяват своя български произход, както и с бойкота и враждебността си по отношение на всеки опит за организиране на общо честване на историческите събития със съседите в съгласие с препоръките на ЕС. Връх на тази политика беше публикуването от страна на македонското външно министерство на покана към „юридически и физически лица от македонското национално малцинство на Балканския полуостров и сред македонската диаспора“ за проекти, чиято цел е да финансират „организирането на курсове по македонски език, издаване на вестници и други информационни средства на македонски език, подготовка на телевизионни и радио емисии и откриване на културни центрове“ главно в двете балканските държави членки на ЕС България и Гърция.

Формално, от правна гледна точка българското „не“ на започването на преговори на Македония с ЕС е обосновано с едно от условията, гласувани в Европейския парламент за изграждането на добросъседски отношения. Българското „не“ е насочено пряко срещу антиевропейските политики на правителството на Македония, но не и срещу гражданите на страната и така по най-добър начин интернационализира истинските проблеми на македонското общество.

Макар и очевидно властите в Скопие да не го признават, но Македония би имала голяма полза от установяване на близки двустранни отношения с България. Първо, България ще помогне на Македония да осъзнае и възстанови своя исторически континуитет; второ, ще се създадат условия за разрешаване на дългогодишния спор с Гърция за името на страната, като така ще бъдат премахнати и причините за изказването на президента на Гърция Карлос Папуляс, че „докато Скопие продължава с идеологията на македонизма, ще среща затворени врати в НАТО и ЕС“. Затоплянето на отношенията с България ще изиграе положителна роля и за облекчаване на междуетническото напрежение в Македония, както и да съхраняването на териториалната й цялост, което е от първостепенно значение и за България.

А едно подобно развитие би работило пряко в интерес на европейските амбиции на македонските граждани, както и за демократизирането на Македония и приобщаването й към европейското семейство.

Линк към статията във в. "Политика"
Вариант на английски